Моят Левски

Levski_Lia_10„Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“ – тази мисъл на единственият в историята ни Апостол на Свободата се намира над входа на бившето ми училище – ОУ “Васил Левски“ в село Тихомир, защото именно Левски е патронът му. Почти всеки път, когато отивах на училище, преди да вляза аз изчитах тези слова и се опитвах да ги разбера, да ги разтълкувам, да ги осмисля. Много по-късно започвам да осъзнавам техният смисъл. Апостолът на Свободата е пример за подражание, мяра за себеотдаване, за решимост и смелост, за духовна чистота и любородие, за справедливост и отговорност – тези оценки съм ги срещала навсякъде по учебниците, по различните изследвания за Левски, чувала съм ги по тържества и чествания и може би затова ми звучат изтъркано; губи ми се като, че ли човешкото съдържание в тях. Та Левски не е бил Бог, а обикновен човек, който по човешки изживял и радост и болка, и скръб и надежди. Затова винаги ме е интересувал човешкия му образ, човешкия му лик.

Всеки знае, че Васил Иванов Кунчев е роден на 6/18.07.1837 г. в Карлово в многолюдното семейство на Иван и Гинка Кунчеви. Всеки знае, че когато баща му е починал, той е бил само на 14 години, а отговорността за грижата за семейството останала на плещите на младия Васил и майка му. Безспорно тази никак нелека задача води  до ранното съзряване на Апостола. Вуйчо му финансира образованието му, убеждава го да се запише на курс за подготовка на свещеници, а след това го връща в Карлово и го заставя да стане монах, а по-късно и дякон. Манастирът се оказва тесен за неговата душа, както се изразява Иван Вазов в прочутия монолог, с който започва одата “Левски“. Винаги ме е интригувал изборът, който прави този млад дякон. Мисля, че изборът за всеки човек, както и за Апостола е най-важното в живота на един човек. Изборът на дякон Левски го отвежда на кладата на изпитанията, на честта, на човешкото и национално достойнство. Удивителен е наистина този избор!

Левски заслужава и трябва да бъде наричан герой, нещо повече той е нашето българско превъплъщение на Исус Христос, който ни е отварял очите и ни е помагал преди, от който имаме нужда и днес. Странното е че непосредствено след смъртта му, а и до днес, народът не го е осъзнавал и не го осъзнава. Ами това  е същия принцип както при Исус – властта и държавниците се опитват да се отърват от подобни заплахи за величието им. А каква заплаха е бил Васил се питате? Ами и аз не разбирах ?!

Но нека да поразсъждаваме над житието и възгледите му, за да намерим отговора.Никой друг освен Дяконът Левски не е надникнал отвъд свободата. Спорът между другите бил главно за начините, по които да се освободи поробеният ни народ, а какво ще бъде след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България – за това никой не е мислел, не е и говорел. А основните замисли на Апостола били свързани с това – какво ще стане след общата революция? Левски е вярвал, че ние сами ще се освободим и сами ще решим какво да бъде отечеството ни: „ От никъде не трябва да се надяваме и на никого не трябва да се молим. Нам не ни трябва подарена свобода, който ни освободи ще ни пороби казвам ви!“. Другите революционери му се учудвали, защото тяхната цел била да предизвика намесата на Великите сили чрез бунтовете и въстанията, да си кажат могъщите „бре, то там под Балкана имало народ!“.

В идеите на Левски имало и друго, което още по-силно стреснало тогава българите, а именно възгледите му за равноправие на всички народности, заедно и с турците. В ония години на всекидневни убийства, потурчвания на невръстните грабнати деца и какви ли още не страдания, да преодолееш кръвната си робска омраза към поробителя и да говориш: „няма да гоним турският народ, ни вярата им“ – с тази идея Васил се равнопоставя на Исусовата: „обичайте враговете си!“. В този случай, обаче, то е по-болезнено и по-непостижимо, защото вече не е абстрактно, а конкретизирано. Апостолът Левски е говорел свободно и за мен той може би е бил един романтик, един може би наивен идеалист, но колко красив е той в духовните си мечтания, единственият свободен българин в онова робско време! Левски вдига летвата твърде високо със своите морални норми: „ Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин.“, „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя – губя само мене си.“. Неговата цел не е била да остави теоретично ръководство за бъдещите пътища на един народ, а делото му е било свързано с убеждаване, с повдигане на духа , с печелене на привърженици. Може би затова в тефтерчето му има това и досега неразбрано обръщение с четири възклицателни – “Народе????“

Дали всеки от нас днес се е опитал да даде отговор на този ребус?Дали е почуствал камбанния звън на това страшно обръщение?Дали изобщо някога ще си отговори?!

Във времето за нашите държавници и политици, такива личности като Дякона Васил Левски, в повечето случаи са само неразбираема величина, но и дори могат да станат опасен пример за подрастващото поколение, оттук – опасни и за „вечните устои“ на държавата и обществото. Може би затова в луксозните им кабинети портретът на Левски не е пред техния държавнически и политически взор, а зад гърбовете им. Днес ние превръщаме в знание твърде малко от неговите истини, избирателно тълкуваме само тези които могат да ни служат. Оценяваме Васил Левски само като идеолог и стратег на революцията, а всъщност той е и идеолог, но и един всесилен прорицател. И само ако народът ни можеше да прогледне,би разкрил много истини за себе си, за своето овчедушие, за своя страх да поеме своето бъдещето в коравите си ръце и да върви по Пътя на най-големия си духовен Учител…

 

Габриела Радостинова Манкова

ученичка от IX А1

ГПЧЕ „Христо Ботев“

гр. Кърджали

Постоянен линк към тази тема: https://botev-kardzhali.com/%d0%bc%d0%be%d1%8f%d1%82-%d0%bb%d0%b5%d0%b2%d1%81%d0%ba%d0%b8/