На 13 юли 1878 г. Великите сили подписват Берлинския договор, който променя Санстефанския мирен договор и сериозно ощетява България. Санстефанска България е разпокъсана – създава се васалното на Османската империя Княжество България (между Дунав, Стара планина и Софийския санджак) с население около 2 милиона. Южна България става автономната област Източна Румелия, а други български територии – Македония, Тракия, Северна Добруджа и Нишко – са раздадени на Турция, Румъния и Сърбия.
Въпреки това, стремежът към национално обединение остава жив. През 1880 г. е създаден Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК), който си поставя за цел обединението на Княжеството и Източна Румелия. През февруари 1885 г. начело на комитета застава Захари Стоянов.
На 6 септември 1885 г. български отряди, водени от Чардафон Велики и майор Данаил Николаев, арестуват пловдивския губернатор и обявяват Съединението. Създава се временно правителство с д-р Георги Странски начело. Княз Александър Батенберг утвърждава акта на 8 септември, приема титлата княз на Северна и Южна България и назначава д-р Странски за свой представител в Южна България.
Въпреки негативната реакция на Русия, Съединението получава международно признание чрез Топханенския акт (24 март 1886 г.), според който Княжеството и Източна Румелия имат общо управление, армия и администрация.